Криминалистът Мирослав Момински е в Топ 5 на фотографите в България

Търновецът Мирослав Момински е в челото на класацията за най-награждаваните български художник-фотографи в световни конкурси. Е, не е първи, но да речем, в Топ 5. „Артист” е на Световната федерация за фотографско изкуство FIAP и в конкурси под неин патронаж само за последните 3-4 години е спечелил 74 награди в 33 държави по света. От тези 74, медалите са 31, а златните - 14. С отличията му от българските конкурси цифрата набъбва към 100. Член е и на Националното сдружение Фотографска академия „Янка Кюркчиева”, в която са най-признатите фотографи. За него обаче не наградите са най-важни. Участва за себе си, да си прецени нивото, но се радва, когато е отличен на световен конкурс, защото е представил и България по добър начин. Но най-голямата му награда е, когато чуе от някой човек, че му харесва снимката и е докоснал душата му.

Момински спечели и фотоконкурса на Ротари клуб „Велико Търново – моето вдъхновение”. Новината особено го зарадва, защото Мирослав Момински 40 години е живял в Търново, смята се за търновец, а старата столица за него е най-красивият град в България. Надява се хората да го оценяват като него и да си го обичат, защото е невероятен.
Наглед несъвместими неща определят целия му живот. При това съвсем естествено и без драми. По стечение на обстоятелствата е роден в Мездра, на 27 декември 1976 г. Родителите му били там, на гости на баба му по майчина линия, която е от Врачанския край, а Мирослав бил нетърпелив да се появи на бял свят. Сега пък от две години живее в Равда, защото съпругата му е от Бургас, работи в Несебър и се наложило да се преместят. Щастлив е с малката им дъщеричка Виктория, която е на 1 годинка. Гледа си я вкъщи, защото с жена му си разменили ролите и е по бащинство. Има и 17-годишен син от първия си брак - Йордан.
Роден фотограф
Никой специално не го е запалвал по фотографията. „Може би ми е вродено. Спомням си, бях още дете, за някакъв празник родителите ми ме попитаха какъв подарък искам и аз си пожелах фотоапарат. Купиха ми апаратче с лента, от магазина в центъра, в който продаваха и музикални инструменти. Понеже баща ми обичаше да ни води с майка на исторически места, беше ми хубаво да снимам като ходим на екскурзии”. После обаче футболът надделява и в последните класове на Радиотехникума, който Мирослав завършил през 1994 г., играл като халф в отбора на Лесичери. Снимките и апаратчето остават на заден план.

Върнал се към фотографията с пълна сила преди 8-9 години. Започнал да снима доста сериозно. Изчел много литература, разглеждал специализирани сайтове, за да види какво и как го правят големите фотографи – като композиция, като въздействие. От 2017 г. е артист на FIAP. Подал си е документите и очаква през този декември да му присъдят по-високото признание – екселенс на FIAP (ЕFIAP), което е особено престижно. В България такива са не повече от 8-9 фотограф-художници.
Фотографската си страст Мирослав Момински
съчетава с работата на криминалист
В последните 9 години е експерт криминалист. В полицията попаднал през 1998 г. Разбрал от баща си, че има свободно място и търсели хора. Кандидатствал и бил приет. Години наред работи по разкриване на тежки престъпления в Базовата научно-техническа лаборатория. Правил е с колегите си огледи на произшествия, предимно тежки. Всичко, както го дават по американските филми - търсене на следи, експертизи на вещи, балистични експертизи, изследване на наркотици, благодарение на което се установява извършителят. „Като Хорейшо от филма „От местопрестъплението”, шегува се Мирослав.
Най-много обича да снима Родопите
„Те са ми любими, защото в Родопите има магия. Това е планина с история, с минало, а хората са истински, с големи сърца и много гостоприемни. Родопите предлагат всичко – можеш да снимаш пейзажи, репортажи, портрети, защото има много интересни хора. Можеш да снимаш в различните сезони. Интересно ми беше да снимам, когато хората орат. Надявам се да го запазя като събитие и като поминък в снимките, защото времената много бързо се променят и съвременният свят това нещо го изяжда, останалото от миналото. Младите бягат в чужбина да работят, не се хващат да орат и да садят картофи. Родопите малко по малко обезлюдяват и опустяват и всичко, което е останало, се руши. Всеки сезон ходя и виждам, че ако една къща съм я снимал с покрив, есента вече го няма. Малко е тъжна историята там. Но си ги обичам”, споделя Мирослав.

Иска да запечата за поколенията
българските традиции
Фотографът често снима репортажи с цел да съхрани българските традиции, които се надява да останат във времето. „Със снимките следващите поколения поне ще видят какво е в момента. Защото според мен не всички традиции ще успеем да ги съхраним. Искрено се надявам да успеем, но ще е трудно. Една от снимките, които си обичам, е на Йордановден, а също и на Празник на пчеларя, който снимах в една църква в Благоевград. Порази ме огромният кръст, направен от буркани с мед и на всеки буркан имаше набодена запалена свещичка. Осветеният мед после всеки си го взема и си го носи вкъщи. Искам да запазя всичко това, защото е интересно за бъдещите поколения”.

Любимият му жанр е пейзажът
За Мирослав Момински художествената фотография е по-скоро хоби, което да удовлетворява душата. И понеже обича красотата и общуването с природата, това го прави щастлив. „Искам да запомня моментите, които предлага природата, а тя е красива в четирите сезона. Тези моменти, те не се повтарят, едно място всеки път е различно, дори да го снимаш 10 пъти – светлината, цветовете, небето.
„Важно е да хванеш момента сутринта, тогава светлината е най-добра. Слънцето огрява земята и подчертава сенките на дадени елементи. Тогава снимката си става дори и без фотошоп. Истинска. Аз и на това държа. Защото един ден ще мога да кажа на детето къде и по кое време съм я направил. За мене истинската фотография е да се придържаш към уловения момент. Ако съм искал да се намесвам в снимката, с повече фотошоп и да правя манипулация, по-добре да стана художник. Ама това не е фотография вече”.
Не обича да режисира композиция, защото става изкуствено и не стои добре. Дебне моментите, защото иска в снимките му да има живот, да има разказ. Един от редките пъти, когато моли човек да го снима, е на човек от Родопите. „Имам един портрет, спрях го човека, защото видях, че животът му е нарисуван на лицето. Но май че това ми е единичен случай. Но то няма и как да го снимаш човекът като е в движение. Рядко снимам портрети, защото не обичам да влизам в пространството на хората и за мен е малко неудобно. Имам един-два портрета, които мисля, че са силни, но съм ги направил, защото съм видял нещо много изразително в лицата им. Иначе не”.
Не отказва на приятели да снима децата им, но това не е неговата фотография. Не снима много и семейството си. Предимно малката, защото се занимава с нея сега, а тя е „много миличка и голямо сладурче”.
Ана Райковска