Пешо Морския знае сто начина да сготви агнешко

С Пешо Морския се познаваме отдавна, но не бях го виждала скоро и ми се видя поотслабнал. Питам го да не е бил болен, а той се шегува: „Не бе, смених си любовницата”. После признава, че миналата година получил кръвоизлив и е бил 3 дена в кома. Но това премеждие нито е сломило духа му, нито е намалило неговата работоспособност. Предупреждавам го, че ще искам да ми разкаже подробно за себе си, а той се дърпа: „Ох, знаеш ли колко ми е трудно, дай първо да ти сложа да хапнеш”. Да нахрани гостите си в своя ресторант за прочутия готвач на Велико Търново е първа грижа. Най-големият срам за него е, ако някой си тръгне гладен.
„Заекът по ловджийски” беше много вкусен и така неусетно се заприказвахме за храната: „Най-важното е да дадеш вкус на един вид ястие. Месото може да е опечено мозък, няма ли вкус, значи нищо не си направил. Дори да е малко сурово, ама вкусно ли е, който го консумира, ще каже, че на готвача не му е стигнало времето, ама сосът е един път. Много е важно сосът да стане както трябва. Това важи за всичко”. Пешо Морския проверява продуктите по свое усмотрение. Сам си мели каймата и приготвя кебапчетата, кюфтетата, надениците. Готви само с охладени, а не замразени меса. Казва, че не иска да обиди никого, но избягва да купува агнешко от магазина. Пътува по селата и го взема от частници. И клиентите му усещат голямата разлика между това, което е в магазина, и това, което той предлага. Защото на село агнето е пасло трева, а другите ги хранят с фуражи.
Петър Лазаров (Пешо Морския) е роден в една малка махаличка Бъждаре в Еленския балкан, близо до Дрента, на 27 февруари 1951 г. До четвърти клас всеки ден е ходил 4 км пеш, за да иде на училище. От детството му остава любовта към планината. Като запален планинар, използва всяка възможност да обикаля Балкана. По-късно родителите му се преселват в Дебелец, където той живее и в момента със съпругата си Валентина. Тя също е готвачка, но никоя от двете им дъщери не прихваща занаята на родителите си. Пешо Морския е от третия випуск на Техникума по обществено хранене във В. Търново. През 1974 г. завършва школата за главни готвачи в Пловдив към Държавния комитет по туризъм. От 1969 г., когато започва работа в „Балкантурист” (Гранд хотел „Янтра”) досега, той е готвач.

Прякорът си „Морския” получава като тръгва по корабите. Не помни кой точно му е кръстникът. Съвсем случайно се запознава с тогавашния директор на „Океански риболов”, който го навил. А и парите били хубави - 2500 лв. на месец, отделно – представителни долари. Разследването за документите му се проточило половин година. Още повече, че не членувал в БКП, а и като войник служил на границата, а за граничарите било забранено до 5 години след службата да излизат в капиталистическа държава.  А той щял да взема моряшки паспорт за целия свят. Получава разрешение и през 1975 г. с транспортно-хладилен кораб тръгва на първия си рейс да кара риба за Нигерия.
Така започват митарствата на Пешо Морския по целия свят и в България. За безбройните му приключения може да се напише роман. Два морски епизода се открояват.
„То е интересно, ама и малко страшно. Бяхме в северозападен Атлантик, срещу Канада, на 13-14 мили от Халифакс. Срещнахме се с наш кораб. Помощник-капитаните и боцманите се разбраха да си разменим филмите. Имахме около 60 филма на борда, даваме нашите филми, които сме ги изгледали, пък вземаме техните. Не можем да застанем борд до борд, трябваше да се спускат спасителните лодки. Пожелах да сляза и аз, да взема от техния готвач подправки, че ми се бяха свършили. Не се обух хубаво, ами тръгнах с едни чехли. Сядаме в спасителната лодка, тя вече е готова за спускане. Излизаме зад борд, ама скобите не се откачат и петимата буквално бяхме изсипани. Само усетих, че нещо ме удари отзад, в гърба, изплющях във водата и край. Оглеждам се, аз съм на 50-60 метра от кораба. Плувам към него, а водата ме дърпа встрани. 40 минути бяхме зад борд при 16 градуса.  Не смеят да пуснат и машините, защото винта ще ни засмуче. Хвърлиха едни гумени топки с въжета, изтеглиха ни и по въжената стълба се качихме. Мене ме извадиха четвърти.  

Случвало ми се е и да ми се изсипват тенджерите заради тренда (наклона). Тръгнахме от Палмут, Ирландия за България. 52 души екипаж бяхме. Наръгахме се в Бискайския залив, а там някакво вълнение. Капитанът каза: „А, няма страшно, корабът ни е стабилен”. Нещо се наклонихме и гледам, работата не е добре. Викам на помощник-готвача: „Намокри 4 кърпи, хавлиени, недей ги изцежда много. Аз ще надигна, ще сложа кърпите отдолу, да не се хлъзга. Във фурната е вечерното ядене, а отвън обедното: чорбата, десерта (крем карамел бях правил) и основното. Подложихме кърпите, поисках да сложа и във фурната. Наско, помощникът, ми вика, че тя няма къде да иде. А бе, ако каже да се обърне, ще се обърне. Корабът обаче направи голям тренд – около 43 градуса. Падна тенджерата с чорба топчета, крем карамелът, всичко се изсипа. А, викам си, ще им дам да ядат пилешко с картофи, отварям фурната, тя тавата се обърнала. Писнаха ми ушите. Притесних се много, туй са 52 човека, гладни да ги оставя на обяд, не става. Отварям хладилника и вадя салам – той замръзнал. Нахраних ги, ама три дена бяхме без ток и не можех да готвя. Три дена само салам, луканка и ябълки.”  
През февруари 1981 г. заминава за Виена да изкарва пари като главен готвач в един гръцки ресторант, „Акрополис”. „Кацнах в Братислава, да ми е по-евтин билета. От там до Виена са 60 км. Трябваше да ме посрещне собственикът. Не знам и име. Знам само, че ще ме посреща някакво бяло БМВ. А той, че ще бъда с кафяв балтон, кафяв кожен куфар и вестник в лявата ръка. Всичко се разотиде, аз стоя и чакам с вестника в ръка и куфара. То студено, бръсне вятър. Замръзнах, а на летището няма никой. Скрих се на завет и видя ли кола, търча с куфара и вестника. След час, час и половина пристига БМВ-то. Посрещачът ме попита дали мога да почна веднага. А аз: - Мога, що да не мога, нося си и ножовете, и сатъра. Във Виена отидох на един конкурс, от 8 човека вземах второ място. Даже и консулът във Виена идва тогава като разбра, че има българин. На този конкурс ме хареса фрау Херта, собственичката на ресторант „Белград” и ме взе. Работех и при нея. Даваше ми 1000 долара на месец да зареждам една витрина в събота с печени прасенца, езици, фазани, агнета… Витрината дълга 11 метра и трябва в събота в 11 часа да е пълна. От 11,30 часа до 12 часа всичко беше опразнено, разпродаде се. И  така 5 месеца и се прибрах”
Пешо Морския неведнъж е първият главен готвач на различни обекти. През 1979 г. открива „Новотел Европа” (сега „Принцес”) в София и е главен готвач на конгресния етаж. Същата година, след като слиза окончателно от корабите, открива и „Кулата” в Леденик. Безброй пъти е канен да прави коктейлите за различни събития и то в големи мащаби. На откриването на строителна борса „Шарков” пълни 5 бара за 540 гости, за което работи неуморно ден и половина. Посреща и принца на Калтенберг в „Болярка”
През 1981 г. започва пък кариерата му на главен готвач в българските посолства. Явява се на конкурс към ЦКС-то в Китен и спечелва първо място. Наградата му е заминаването за посолство. Първата покана е за Аржентина, но той я отказва, защото вече е бил там и знае какво е. Втората покана е за Мозамбик. Отказва отново и то лично на посланика, с когото се среща. „Третата ми покана беше за посолството в Атина и вече приех. Сварих акад. Николай Тодоров, той беше посланик. Изкарах само два месеца с него, тъй като той се прибра в България. След това с Петър Славчев карах две години и след туй дойде министърът на търговията Георги Караманев, с него бях две години и половина. Бях му и личен шофьор, и готвач в резиденцията. Няма да забравя никога първият си прием и притесненията. Коктейл за 1200 човека на 24 май, 1986 г. От 20-ти май започнах да си подготвям нещата, сам. После посланикът и шефът на протокола Венцислав Агаин ми дадоха 8 жени на дипломати, които са мераклии да се учат, да ми помагат в кухнята. Около 20 различни блюда бях направил, на 8 маси по 12 метра, пълни. Само ледът, който съм произвел беше 200 кг, пък да не ти говоря нататък. Петър Младенов идва, бай Тошо, Андрей Луканов, дипломатическият корпус от целия свят беше канен”.
Докато подготвят „Кулата”, отива на стадиона във Велико Търново и храни всички спортисти, включително футболния отбор на „Етър” по времето на Атанас Пържелов като старши треньор. Не искали никой друг да им готви.
Малко известен, а може би позабравен е фактът, че Пешо Морския е главен готвач на българските спортисти на Олимпиадата в Москва през 1980 г. Интересни случки и там: „Всичко им готвех, но без запръжки, нали са спортисти. То не е хубаво да го казвам, ама руснаците много мръсно готвеха. Сложили едни кокошки в електропарни казани, ама те непочистени, с ноктите. Извадих ги веднага и им казах другият път да ми ги дават един ден напред да си ги оправя хубаво. Това са наши спортисти и така не бива.  Бях направил мусака и руснаците с тавата я отнесоха в другия корпус да ядат. На  Олимпиадата се запознах и с Иво Карамански, той беше гребец. Години по-късно като дойдеше тука в Търново идваше при мен да яде шкембе чорба. Последният път му викам: „Иво, човек, стъклен си ми, дрогирал си се” - „Не съм бе, дай една шкембе чорба и едно кюфте с накълцана люта чушка.”  И след една седмица го гръмнаха”.
Първият си ресторант отваря в Дебелец. Кръщава го „Сувла” (на гръцки, означава „шиш”), да му напомня за пребиваванията му в Атина. После се мести в Изчислителния център във Велико Търново. След голямото наводнение се маха и идва в сградата на ЛРС. С председателя на ЛРС се уговорили, че наемът ще е 1000 лв. Само че той му искал допълнително 1000 лв. за себе си и още 1000 лв. за някой друг. Сумата става тройно по-голяма, Пешо Морския казва „чао” и се маха. Мести се в Спортната зала. След нея го кани г-н Йовков, шеф тогава на Енергото, наемът е 500 лв. и започва. Прави ремонт на ресторанта и го напълва с клиенти. Спомня си, че докато е нямало хора, после нямало места. Отново се връща в Ловното и вече 11 години е там. Инвестира 129 000 лева за ремонт, които оставя безвъзмездно на ЛРС, без да търси нищо. Доволен е, че го държат като наемател.
Познава и го познават толкова много известни хора, че списъкът ще изпълни една страница. Посрещал е в ресторанта си кого ли не, но не се хвали, говори за гостите си само ако го попиташ. Затова и ме моли да не споменавам имена. Хора на високи държавни постове в миналото и сега, на изкуството, спортисти търсят неговите гозби. Приятно му е, че час преди да се срещнем, му се е обадил консулът в Атина, с когото се познават от много време. Просто да го чуе. Има и много добри приятели.
С неохота се съгласява с мнението ми, че е най-известният готвач на Велико Търново. Твърди, че има и други добри готвачи, не е само той. Питам го дали името му привлича повече клиенти. – „Винаги би трябвало да покажеш нещо, да дадеш нещо от себе си, да ги привлечеш с нещо приготвено качествено. Само името не стига. То много трудно се създава, но много лесно се губи. Трябва да си държиш на майсторлъка”.
Не харесва фурните с метални нагреватели, защото яденето тогава му мирише по друг начин. В тях, ако фолиото стои по-дълго време, дори замирисва на метал. Фурните на Пешо Морския са с керамични нагреватели и затова сготвеното става хубаво, с оня неповторим  вкус и аромат на пещена манджа. Знае сто начина да сготви агнешко. Пече агнета и за вкъщи.
Ана РАЙКОВСКА