Символ на ВТУ

- Написаха книга за теб. Как го приемаш - като признание, паметник приживе или като провокация да разбиваш стари и да създаваш нови митове около себе си?

- Ана, аз съм те водил на експедиции и познавам провокативния ти нрав и във въпроса ти виждам точно това. Свикнал съм с издаването на книги, все пак вече 50 години се оказва, че съм с името Калоянов. На 20 април 1967 г. в тогавашния „Литературен фронт” излиза моят пръв разказ „Място за президента” с това име. Осъзнавам се като писател, значи съм свикнал да издавам книги. Е, те не са много, защото съм писал само, когато съм имам потребност да пиша, а не, за да направя впечатление или да изкарам заплатата си на редактор някъде, но за сметка на туй са в много посоки.
Възприемам тази книга като нещо важно за живота на писателя и на моята 50-годишнина като Калоянов, защото с литературни анкети по традиция се „награждават” онези, които явно са предизвикали внимание. С тази книга аз официално съм причислен към писателите, които заслужават вниманието на останалите. Ако се усмихваш още малко, ще разбера, че създавам новата митология около себе си, така да бъде... Искам да направя впечатление, но аз го правя чрез словото в трите зони, в които съм работил - бил съм и преподавател, и писател и изследвач/научен работник.

- Всяко време събира своите герои. Кои са знаковите хора по твоя път?
- Това е един въпрос за припомняне и аз, както в такива случаи става, навярно забравям някои. Но на първо време се оказах в един музей в Дългопол, който беше създаден от Димитър Златарски и той е човекът, който ме научи на практика (аз съм бил готов за това) на един по-широк поглед върху света около мен.
Другите след това, които дойдоха в живота ми, безспорно са от първите години на студентството – имам дългогодишно приятелство с Иван Радев. И даже сега, когато ще представят книгата, понеже я представя Иван Станков, ще кажа, че така тръгна в живота ми, че имах седем Ивановци приятели по едно време. Канех се да напиша разказ „Все Ивановци, все приятели”. Първо Иван Радев, след това Иван Цанев, големият български поет, моят колега Иван Серафимов, приятелят ми художник Иван Стамболиев и още неколцина Ивановци. Иван Станков не е от тях, но очевидно имам пиетет към хората, които носят името Иван и за мен те са, с името си даже, знакови в моя живот. Другите, покрай които съм минал и от които съм взел - Йордан Радичков, като мой кръстник и автор на псевдонима ми се ползва с предимство, но обичам прозата и на Генчо Стоев. Може би тук трябва да кажа нещо за моите професори: Пеньо Русев, другият - проф. Георги Димов, беше еталон за академичност. Когато на мен ми беше най-зле, той просто дойде при началника на раковата болница и каза, че съм неговият асистент и беше помолил за повишено внимание към мен. Но не заради това го споменавам, а защото моралът в литературата го имаше за най-високото нещо, което ценеше. Имам още един знаков, безспорно, той ми е така -  важен човек, проф. Стоян Генчев – етнолог. Когато пишех „Българските митове” той ми беше съветник и казваше това „не”, това „да”. Това са хората, които със своята всеотдайност към българското, към собствената ни култура са ми задавали и на мен пътя, по който вървя.

- А колегите?
- Да речем, за мен знакови са моите колеги от катедрата, защото те самостоятелно такъв авторитет направиха, че спокойно мога да кажа: най-добрият фолклорист в момента, който съществува на българския език, е Тодор Моллов. Той събра всичката информация, всички текстове, които ги има в христоматийно издадени сборници и в Архива на катедра „Българска литература” и от тях състави една география на българската фолклорна култура, от която да си загубиш ума. Затова аз на този мой колега, който сега е титулярът на дисциплината и който владее филологическото знание изтънко, му свалям шапка. Той ми е много верният помощник в правенето на „Славянската православна цивилизация”. Аз съм му посветил един от томовете, защото ние с него, като два вола в българската фолклорна нива сме впрегнати в свещената оран на българската земя. Да речем, Иван Станков, който направи анкетата. Той разбира от всичко и човек се стъписва от такова знание, а сега, когато чета и слушам прозата му, защото слушах един разказ от него самия, трябва да кажа, че расте не чудо, а чудовище в ползването на българския език. Сава Василев - автор на драми, на романи, на разкази. Той пък ме удивява с този си непрекъснат хъс да действа. Димитър Михайлов – той пък примерно е малко отстранен, вглъбен в себе си, но казаното за българската литература от него е прозрачно, ясно, много пъти премислено преди да бъде написано. Виолета Русева – тя е блестящ анализатор, имам чувството, че нейният анализ е като работа със скалпел. Където резне, разделя живот от смърт.

- Как се запали по фолклора?
- Ами аз съм фолклорен човек, по принцип и по рождение. На седем години моят вуйчо ме заведе на Трифон Зарезан и аз играх ръченица без да съм учил преди това как се играе, само съм гледал. И след туй ми дадоха шапка, в която да слагам левчетата за хубавата си игра, защото играх с вуйчо си и той ме учеше пред всичките. Пияни мъже на Трифон Зарезан учеха един на фолклор. След туй, по не знам какви пътища, се оказах във второ отделение на Бабинден, където не се пускат мъже и видях моята вуйна, качена на една маса, извадила един праз от гащите си и го клати. И като ме видя, каза: „Въх, кой го пусна това тука” и с щипания, с блъскания жените ме изхвърлиха. Така че за мен фолклорът беше част от моето битие. Баба ми пееше много хубаво и аз много се натъжавах от нейните песни, защото в Североизточна България песните са бавни. Записвах фолклора си още докато бях малък. Но по-късно, когато дойдох тук да преподавам фолклор, разбрах нещо много важно – фолклорът го слушаха с внимание моите студенти, които живееха в домове с библиотеки. Фолклорът е култура за хора, готови да я поемат от другото й значение, голямото. Повечето си мислеха, че фолклорът е песните на беззъби баби по телевизора и на ансамбъл „Пирин”. Фолклорът се учи в първи курс, защото се предполага, че е въведение към българската литература, а той трябва да се учи в последния, когато те са готови филолози и могат да възприемат сложността на явлението. Все едно, ако не беше фолклорът първа година, аз може би нямаше да стана фолклорист, а нещо друго. Имаше кръжок по фолклор, влязох в него, Георги Данчев го ръководеше. И тръгнах по стъпките на Михаил Арнаудов, 50 години след като е записвал „Фолклор от Еленско”. И тогава, на терен, аз видях живота на народа, към който принадлежа – по малки махалички, упорити балканджии, които оставаха самотни там горе. Традицията, фолклорната, аз я видях на живо най-вече в Аспарухово, където попаднах на великолепни фолклорни паметници, един невероятен коледен цикъл, на всичко онова, което по-късно издадох в „Славите ли млада бога”.

- Създател си на т.н. „митологична школа”, с която твоите студенти много се гордеехме по национални научни конференции. Ти описа българските митове и според мен това е най-големият ти принос. Как стигна до него?
- Отговорът трябва да започне с една дума – скандално! Всъщност, докато бях в музея, разбирах, че тази култура, материалната, до която се докосвах, не може да бъде без митологичния си пласт. И събирайки малкото, което знаех дотогава, направих книгата „Български митове”. Тя излезе веднага след романа „Димитър Злочести и войводата Патрев” (бях се заклел, ако изляза от болницата, да напиша двете книги). Фолклористите, сериозните, замълчаха, защото смятаха, че публично съм напсувал на майка цялата ни фолклористика, след като съм казал, че има български митове, а те не знаеха, че съществуват. Много късно, едва в 1999 г., когато писа рецензия за моята професура, Тодор Иванов Живков каза направо: „Български митове” изигра важна роля в нашия научен живот за познанието на българската фолклорна култура”. Но чак тогава.

- После продължи в други насоки…
- „Български митове” е фолклорната ни митология, аз по фолклорните данни я създадох. И тогава си зададох въпроса за истинската митология – с Перун, Мокош, Сварог, Троян и др., тя е съществувала в българското езичество. Докато търсех отговора „Що е българско езичество”  излезе едно явление, което се нарича шаманство. Много изненадващо никой не знаеше и за него. Защитих го като докторат. Когато гласували моят избор, един казал: „Какво гласуваме, такова явление старобългарско шаманство няма”. А Роз-Мари Стателова, която била председател на атестационната комисия, казала: „Разбира се, че няма, но той е белетрист, трябва да му отчетем това”. Така с една шега тя ме измъкнала от недоверието на научната гилдия. Но аз знаех, че старобългарско шаманство има, първо него го посочих, след което излезе книгата ми „Старобългарското езичество”. Значи се разбра, че има и езичество и тъкмо да посегна да пиша отново за българските митове, през 2000 г. попаднах на един страхотен текст, писан от цар Симеон - „Слово на христолюбеца” и там се изреждат боговете. И се оказа, че много неща от нашата старобългаристика не са познати, особено за събора от Плиска през 894 г. Така се роди том I на „Славянската православна цивилизация”.

- Каква е новата ти мисия?
- След излизането и на третия том се хванах за историята на църквата, която е срещу нас, тук, която е Патриаршия от 1185 г., но която, за изненада на всички, които са се занимавали с нея през 20-ти век, е жива като Патриаршия до 1626 г. От 1053 г., когато Византия сключва договор с обитателите на Северна България, намиращи се във Велики Преслав, до 1185 г. тук не е имало официално византийска власт, даже и църквата е била в ръцете на обитателите на Северна България. Излезе и една важна поправка. След като имаме самостоятелна Патриаршия, която през 15 век е владяла целите Балкани, това е невероятно явление, за него документите са ги унищожили, защото показва величието на тази църква. Нейното самоназвание е „Великата църква на Царевград Търнов”. При наличието на такава институция нито българският език е бил оставян да подивява, нито народностното съзнание е било потъпквано от гръцките владици. Та значи, малко трябва да понамалим мрака на турското владичество. А трябва въобще да изчистим византийското владичество от Северна България и това обяснява защо толкова бързо през 1185 г. Асен и Петър възстановяват и царство, и Патриаршия, още на момента обявяват тези две неща. И тогава какво излиза, много по-малко векове българският народ не е имал опора в собствените си институции. За мен това е една стратегия в тази посока, в търсенията ми, но и много трудоемък процес, за да кажа най-накрая, че нещата, които ние знаем през 20-ти век за българската история не са точно такива, каквито са ни преподавани.

- Вече си пенсионер, какво е твоето „сега”?
- С право се мисля, че съм човек, който е на брега на реката, а животът тече под него и той го наблюдава с олимпийско спокойствие. Нямам компютърни умения, нямам си интернет и фейсбук. Не карам кола, аз съм напълно невписващ се индивид, който може да захване някаква работа сега. Докато другите и обществото изживяват прогрес, аз изживявам регрес. И се шегувам, че както сега не пиша на компютър, а на пишеща машина, даже се улавям, че напоследък все по-охотно пиша на ръка, тъй както върви, ще почна да търся пачи пера. Аз съм напълно готов да премина при ония, които изследвам. Влизам в света на моите прадеди.

- Какви са съвременните митове?
- Ние би трябвало да обичаме държавата си, защото тя е създадена с много кръв, с много труд, но не обичаме Константин Тих, а обичаме Ивайло, който си е типичен узурпатор. Защо? Защото през 20-ти век Ивайло е Александър Стамболийски от с. Славовица, Ивайло е Тодор Живков, който идва от Правец, Ивайло е Георги Димитров от Ковачевица, Желю Желев – той идва от Веселиново, Налага се впечатлението, че знаковите фигури за българското съзнание, които са били начело на държавата ни в определени моменти, когато победителите са диктували избора ни, са все хора дошли от село. Следователно, за да бъдеш цар на България, трябва да си Ивайло, който пасе свине. Как ви харесва това?

- И в научните си студии, и в белетристиката основните ти герои и персонажи са мъже. А жените?
- Аз знам нещо важно, което завършилата „Българска филология” Ана Райковска не знае, че изпитът за майсторство в белетристиката се взема по два пункта - да направиш трапеза на героите си, в която всичките да говорят и да разпределиш говоренето така, че да не се прекъсва нишката на сюжета. Това е едно на ръка. Второто е да създадеш образ на жена, който е различен от предишните майстори в тая литература. И когато се хванах с „Девети”, много упорито търсих име за главната си героиня и най-накрая намерих името Илинда, която според мен е персонификация и на Майка България, и на българското и донякъде контрапункт на Ирина. Но тя е различна и от Майка България, и от Ирина и е направена, според мен, майсторски. Както се шегува моят син: „Ти нищо, което направиш, не казваш, че е лошо”. Ами, как да кажа. Ако аз не кажа, че е добро, кай ще каже…

- С изследванията си разшири и огради етническото пространство на българите. Но къде се чувстваш най-вече у дома и пространствено, и духовно?
- Като работех в Университета в Търново, знаех че работя в провинциален университет, но това не ме правеше с по-малко самочувствие, защото в науката няма провинция, в белетристиката също. И сега живея тук, живея в Бъзовец, мойто родно село и навсякъде се чувствам нормално. Моят дом е нашата земя.
Ана РАЙКОВСКА