Световният шампион Румен Русев се издържа като строителен работник

Много са спортистите, донесли толкова много слава на България. Независимо че нашата страна е малка по територия и население, тя е създала немалко олимпийски и световни шампиони, медалисти от тези най-големи спортни форуми на планетата. Не са малко и тези, тръгнали към световните върхове от Велико Търново. Неслучайно девет заслужили спортисти са удостоени с престижното отличие „Почетен гражданин на Велико Търново”. Има и други, които също са уважени по различни начини.
Но има и такива, които са напълно забравени и никой от отговорните фактори в старата столица не се интересува от тяхното състояние в момента, от това как живеят през последните години. Един от тях, който е на прага на оцеляването и който до миналата година преживяваше със 140 (!) лева пенсия (сега е вече цели 200 лв.!) и я допълваше с работа като нощен пазач и строителен работник е световният шампион по вдигане на тежести Румен Русев.
Той е роден на 4 ноемри 1949 г. във Велико Търново. С вдигане на тежести започва да се занимава още като ученик в 7 клас в школата на Дружество „Етър” под ръководството на треньора Александър Бачийски. Когато наближава времето да влиза в задължителната по онова време казарма, той кандидатства и е приет в школата на ЦСКА. Двете години задължителна военна служба отбива в спортната рота на „армейците” и се състезава за този клуб. Там става за първи път републикански шампион за юноши в категория до 67,5 килограма и е поканен в юношеския национален отбор.

След уволнението си през 1970 г. се връща във Велико Търново и продължава кариерата си като състезател на „Етър”. Тогава го вземат в мъжкия национален отбор, а две години по-късно поставя световен рекорд в своята категория. Това става в Унгария на „Дунавската купа” – едно от най-престижните състезания па вдигане на тежести по онова време. С рекорда си той намира място в състава на България за Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г.
Възходът на Румен Русев по международните подиуми продължава и през следващите години. На Европейското първенство в Испания през 1973 г. става вицешампион на континента, а през следващата година печели и бронзов медал в по-горната категория до 82 килограма, също от Европейското първенство в италианския град Верона. Но 1974 година ще остане най-силната в неговата кариера, защото на Световното първенство в столицата на Филипините Манила, Румен Русев става световен шампион в дисциплината „изхвърляне” и сребърен медалист в двубоя. Но на следващата 1975 г. на Световното първенство в Куба той получава нелепа, но сериозна контузия. Дори намесата на два пъти на един от най-доказаните специалисти по онова време д-р Шойлев не успява да му помогне и той прекратява активната си състезателна дейност едва 25-годишен.
Въпреки това остава в любимия си спорт като международен съдия в продължение на 10 години (1975-1985) и като преподавател в Спортното училище „Георги С. Раковски” - Велико Търново.

Като много българи по онова време, Русев отива в бившата съветска република Коми за по-добро заплащане. И след завръщането му започва „ходенете му по мъките”. Спортните шефове по онова време във Велико Търново му отказват каквато и да е работа, свързана с любимия му спорт. И той започва да си изкарва прехраната с какво ли не – нощен пазач, строителен работник, защото мизерната пенсия от 140 лева (до миналата година, а след „крупното” увеличение сега е цели 200 лева!), не стига доникъде. Сега също, вече подкарал 69-та си година той допълва пенсията си като строителен работник.

Срамна работа няма. Но е срамно за една държава да не се погрижи, макар и малко, за хората, в чиято чест се е вдигало националното знаме по най-различни краища на света. А в чест на Румен Русев то се е вдигало от Будапеща до Филипините.

Ангел ГАНЦАРОВ