Николай Цигулинов – забравеният Херкулес от Присово

Има хора, които в определени години от живота си са били на върха на славата и са прославяли страната ни на много места по света. Но идва един момент, поради изминали много години, някои биват забравени. Един от тях е роденият във великотърновското село Присово Николай Цигулинов.
Надарен с невероятна физическа сила, той бързо става популярен отначало в Германия, а след това и в много други държави на четири континента. Първо като състезател по борба, но заради физиката си и умението да общува с публиката е привлечен в шоу-спорта и по-точно в свободните борби, популярни и като КЕЧ.
През 20-те и 30-те години на миналия век при борците са ставали много сериозни наранявания и сериозни травми. Артистичното при тези борби тогава е било на втори план, а се е наблягало на самия бой без правила. Нещо, към което Николай Цигулинов много бързо се е приспособил и това по-късно му е донесло голямо признание в много страни.
Той е роден на 10 юли 1910 г. във великотърновското село Присово в земеделско семейство. Две години по-късно баща му Йордан заминава за Америка да търси работа, като оставя на жена си Цонка две момчета на 1 и 2 години и да се грижи за цялото стопанство. Йордан периодично се връщал от Щатите и семейството му се увеличило с още две дъщери, родени през 1920 и 1922 г. В Присово се завръща окончателно след края на Втората световна война. Умира през 1953 г.
Синът му Николай още като юноша бил много силен физически. И не само на шега казвал, че ...армеяната (зелевата) чорба го е направила борец и че е ходил в село Сенник, Севлиевско, при легендарния Дан Колов да го научи как да стане голям борец като него. А той още тогава му е предсказал световна слава като неговата.
Съселяните на Цигулинов разказвали още, как му давали най-костеливите орехи и той ги чупел с длан; как с един замах трошал облегалките на столовете в селската кръчма и как веднъж се басирал и вдигнал цял варел с газ, понесъл го към дома си, а кръчмарят, плачейки след него, го молел да му го върне. А след това като картечар на тежка картечница във Великотърновската казарма я е носил сам на гръб и, бягайки, стигал пръв на огневата линия.
Мечтата на Николай Цигулинов да стане голям борец се засилва след първата му борба на тепих именно като войник във Велико Търново. Един ден старшината завел войниците да гледат борби. След няколко преборвания крайният победител се провикнал: „Има ли още някой, който иска да се борим?”. Тогава войничетата навили Цигулинов да излезе на тепиха. Борбата била много кратка, защото след няколко хватки Цигулина хванал с яките си ръце възгорделия се победител, вдигнал го във въздуха и го залепил на тепиха. След този случай той участва, и то с пълен успех, в много борби с местни борци, между които и известните по това време Хари Стоев, Мустафа Кабака и други.

През 1937 г. Николай напуска България и тръгва към Западна Европа. Стига до Унгария, където в една кръчма става свидетел на голямо сбиване. В един момент кръвта му кипнала и той бързо „въвел ред”, но в тъмнината пребил и няколко полицаи, повикани от кръчмаря. Дошлите допълнително полицаи го арестували. На сутринта началникът на местната полиция, влизайки при арестуваните, попитал: „Я да видя кой е този бабаит, който е пребил толкова полицаи”. Огледал го внимателно, поздравил го и го освободил от ареста. След това Цигулинов отново се връща в България, но през следващата 1938 г. с група спортисти окончателно напуска страната и отива в Германия. През този период там го посещава майка му Цонка през 1941 г., за да види първата си внучка Марийка. Цигулинов тогава вече е бил женен за германка, от която има две дъщери.
За периода на Втората световна война и малко след нея за него не се знае нищо. Някъде около 1950 г. майка му получава от него картичка, на която той пише, че се бори и ще продължава да се бори. След това тя получава почти всеки месец картички освен от Германия, но и от Франция, Испания, други европейски страни, както и от Южна Америка и Австралия. Съдържанието винаги било едно и също: „Аз се боря. Да живей Народна Република България. Твой син Николай Цигулинов”. Той никога не е писал писма, а само открити картички без плик, досещайки се, че Държавна сигурност има интерес към него.
През 1955 г. във вестник „Вечерни новини” излиза статията „Българският Херкулес”, която била за Николай Цигулинов. Била написана от двама български журналисти, които са били в Белгия. От афиши разбрали, че българинът Николай Цигулинов щял да се бори с белгийския шампион. Борбата била много жестока. Белгиецът често бил закопчаван в железните ръце на българина, но боксирал Цигулинов в хълбоците, за да му затрудни дишането. Битката била продължителна и изтощителна, при което нашенецът все пак се придържал към някакви правила. Но като се уверил, че съперникът му превръща борбата в бой, в един момент го вдигнал високо над себе си и го залепил на тепиха.
През 1960 г. Кръстю Душков, племенник на Цигулинов, получава картичка от вуйчо си, в която го моли да му уреди срещи в България. Той отишъл в Българската федерация по борба и се срещнал с борци, които го познавали. По повод за организиране на срещи с български борци, някакъв чиновник се провикнал от една канцелария: „Абе къде си търси белята. Ще му пуснем тук един наш пехливанин и ще му потроши ребрата”. Да, тогава Цигулинов бил на 50 години, но продължавал да се бори с успех още много години и след това.
От многото картички, които е получил от него, племенникът му Кръстю Душков разбрал, че се страхува да се върне в България. Обикалял света, с изключение на САЩ, закъдето не му давали виза, независимо че там живеела втората му дъщеря. Не се решил обаче да се върне в родината си.
През 1965 г. Николай Цигулинов отива в Гърция. Тогава роднините му потърсили големия борец по онова време Хари Стоев за съдействие да пуснат майка му до южната ни съседка, за да го види. Потърсили по този повод и тогавашния главен прокурор на България Иван Вачков, който бил от тяхното село Присово. Тогава от Държавна сигурност дават съгласие майката да отиде до Гърция. Когато я повикали да й дадат разрешителното й казали: „Бабо Цоне, ние те пускаме, защото знаем, че твоят син е истински българин. Той е имал няколко срещи със Симеон Втори, който му е предлагал да членува в Българското задгранично дружество за освобождение на България, но синът ти категорично е отказал. Затова и ние нямаме никакви обвинения към него и те пускаме да отидеш в Гърция и да го видиш”.
Така след 24 години раздяла се сбъдват две съкровени мечти – една майка да види първородния си син и един българин, прославил родината си по света, да прегърне родната си майка. Баба Цонка престояла в Гърция няколко месеца. Като се върнала от там, донесла вестник, на чиято първа страница имало снимка как синът й я посреща на стълбата на самолета. А баба Цонка с възхищение разказвала за престоя си там. „Той си е със същата дълга и къдрава коса. Накъдето и да тръгнехме из Атина, след нас винаги имаше опашка, все едно, че водеха мечка. Когато минавахме покрай ресторанти, всеки собственик го канеше на обяд или вечеря за негова сметка, защото след това заведението му се пълнеше с клиенти. Отначало аз се притеснявах, защото той поръчваше по една печена пуйка, а аз едва го скланях за мен да поръча пиле. Много ядеше, но не пиеше алкохол и не пушеше”. На връщане от Атина баба Цонка донесла от там и един голям чувал с портокали. По заръка на сина си да почерпи присовчани.
От статистическите данни за борбите на Николай Цигулинов само в Германия е видно, че победите му са много повече от загубите. Безспорно е, че като борец той не е от ранга на Хари Стоев, както и от неоспоримата световна слава на Дан Колов и Никола Петров. Но благодарение на неговите успехи за Цигулина дълго се е говорило с почит като за българския Херкулес. За човека с железните ръце, там където той е побеждавал своите съперници – Германия, Англия, Франция, Австрия, Гърция, Испания, Италия, Африка (Замбия), Южна Америка (Венецуела) и Австралия.
Жалкото е, че в България за Николай Цигулинов не се знае почти нищо. Всъщност, вестник „Кореспондент” е първата българска медия, която публикува обширен материал за него. Той видя „бял свят” благодарение на великотърновския журналист и писател Живодар Душков, който отдавна живее и работи в град Русе. Огромната дейност да събере материалите обаче е извършил неговият братовчед Кръстю Душков.

Ангел ГАНЦАРОВ