Ректорът на ВТУ проф. Христо Бонджолов: Заменям ректорския пост за атмосферата на моето студентство!

Ректорът на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” проф. д-р Христо Бонджолов е роден на 18 август 1960 г. Корените му са от врачанското село Попица.
Бил е преподавател в катедра „Славистика”, председател на Академичния съвет и директор на Департамента за езиково обучение и на Международния летен семинар по български език и култура.
В периода 2005 – 2010 е лектор по български език и култура в Университета в Ниш, Република Сърбия.
Между 2011 и 2015 г. е  декан на Филологическия факултет на ВТУ, а от 2015 г. е ректор на Великотърновския университет.
Научните му интереси са насочени към българистика и славистика; балкански и славянски литературни процеси; история на славянските и на балканските литератури и др. Има над 100 публикациив български и в чуждестранни издания.

-Проф. Бонджолов, след броени дни е Осми декември – обичаният студентски празник. Тази година заради епидемията от коронавирус той ще е различен. Без събирания, без пътувания. Натъжава ли Ви това и какво бихте казали на Вашите студенти?
-Да, така е,  сега такива са обстоятелствата. Дано да е за добро! На мене, а предполагам и на студентите, бивши и настоящи,  ще ми липсват събиранията и пътуванията, но и това ще свърши все някога и пак ще си върнем нещата и хората, които обичаме: факелните шествия, белия кон, Гецо, знамената и хоругвите…, сънищата за щастие. Затворя ли очи, и всичко оживява – компаниите, празниците, след това мъмренията за съборените кофи за боклук… Никой не е съвършен.
-Да се върнем назад във времето, когато Вие сте бил студент. Спомняте ли си какво Ви се падна на кандидатстудентския изпит? А как мина Вашият първи студентски празник? Можете ли да опишете студентския живот през тези години?
- Разбира се, че си спомням. Падна ни се „Тютюн“ на Димитър Димов.
Няма да забравя и първия си студентски празник. Преди празника дойде баща ми и донесе провизии, каза на хазайката: от време на време нещо им приготвяй, че те за пиене пари ще намерят. После – почти цялата вечер на една пейка, на една автобусна спирка, с още такива като мене – млади, влюбени в живота, с огромното желание за празнуване, но така и не открили бар „Янтра“, където празнували останалите от групата…
И това се помни. Както и каничката с кафе на хазайката: колкото и невероятно да звучи, това е истина.

- Пред очите Ви се сменят поколенията, променят се нагласите, мирогледът, ценностите на младите хора. Липсва ли Ви сега нещо от атмосферата на студентската общност тогава? Какво искрено Ви радва, като гледате съвременните възпитаници на ВТУ?
- Така е, нещата се променят, ние също не сме само в ролята на наблюдатели. Толкова много ми липсва атмосферата на моето студентство, че съм готов да я разменя с позицията си на ректор в момента, но няма как да стане. И това ме натъжава.
Живеехме заедно, бяхме много сплотени, почти еднакви – четящи, критични, борбени, очаквахме „светлото бъдеще“, посвоему наивни.
Вълнувахме се от хубави стихове, разкази, романи, от театрални постановки и филми.
Живеехме в затворена система, но
компенсирахме с дух и много
 човещина, помагахме си

Сега е друго, но младите хора са също така пълни с енергия и колкото и да е парадоксално, епидемията им показа, че важните неща в живота са други – общуването, радостта, любовта, обичта, близките хора и истинските приятели,че човекът е социално същество, а парите са само средство да живеем по-добре.
-Велико Търново е емблема за българското студентство. Открай време се знае, че тук витае неповторима атмосфера. Легенди се носят за търновските кръчми, за студентските купони отпреди 30-40 години. Какво определяше този колорит?
-Хората, разбира се, и столицата на духа. Не само студентите, легенди се носят и за преподавателите: за пан Върбан, за Жоро Кожухаров, за Шопов, Гостилов, Ванката Минчев, за Тонов, Трашлиев и Страхил Попов, за Николай Даскалов и Йордан Андреев, за Георги Гърдев и Николай Звезданов, за Анчо Калоянов и Иван Радев и много, много други. И всичко е вярно. Както се казва: и аз бях там…

-Кои са вашите преподаватели, на които искрено искате да целунете ръка за това, което са ви дали като знания и възпитание?
-Ако отделя някого, ще обидя останалите. И до ден днешен се радвам да ги видя, да си поговорим за онова време. Ние уважавахме преподавателите си, имахме респект от тях, а с повечето бяхме и приятели.
Не зная дали ми вярвате, но и досега им говоря на „Вие“, не мога по друг начин. Това е уважение и благодарност за всичко, на което са ме научили.
-Вие сте филолог. Всички ние, които сме учили тази специалност, си спомняме, че за да я завършиш, трябва да прочетеш поне един вагон книги. Поглъщахме жадно не само задължителната литература, но и всичко, което се появяваше на книжния пазар. Четат ли съвременните студенти? Грамотни ли са те? Имаме ли проблем като нация в тази насока?
-За някои от нас вагоните са повече, но все пак това ни е работата. Времената са други, студентите са същите. Променят се технологиите – информацията изпълни (или по-скоро задръсти) ефира, но жаждата за знания остава.
Когато прекрачвахме за първи път прага на ВТУ, ние бяхме от цяла България, всеки носеше със себе си своя диалект, но се стремяхме да говорим и пишем на литературен български език.
Грамотността е нещо, което се коригира, ако човек има желание, и не бива да се слага всичко под един знаменател. По-важно е възпитанието и според мене това е огромният проблем. И не само за студентите.
Наистина имаме сериозен проблем и той идва от състоянието на обществото.
-Кои са любимите Ви автори от българската и от световната литература? Какво отличава славянските творци, кое Ви възхищава в тяхното творчество?
-Няма да мога да ги изброя, затова ще ви кажа само: класиците, както ме съветваше моят колега доц. Николай Звезданов – „Пирамидите, гледай пирамидите!“.
Славянските литератури са
необятна вселена. Големите творци
все търсят човека и все така
са загледани в Бога
Пушкин и Лермонтов, Гогол, Достоевски, Л.Н. Толстой, Адам Мицкевич, Стефан Жеромски и Вл. Реймонт, Иво Андрич и Бранислав Нушич, Бора Станкович.
От българските писатели се възхищавам на Йордан Йовков, на неговото желание да види героя откъм най-хубавата му страна.
-Тази година на Вас се падна орисията да водите Университета в може би най-тежкото време, през което е преминавал той – епидемията от коронавирус. Чисто философски как приемате това изпитание? Помага ли Ви литературата с нейната мъдрост, когато трябва да вземате важни решения, от които зависят животът и здравето на хората Ви? Как ще преминем през всичко това?

-И аз се питам защо все на мен се пада, но после си отговарям: такава ми е била орисията. Тъкмо се изправихме финансово след фалита и след всички опити на тези, които отстраних от университета, защото се стараеха да пречат, и се зададе пандемията.
Нашето поколение е преминало през много неща: живяхме в две системи, преживяхме тежки години на немотия, зими с режим на тока, хиперинфлация, купонна система, какво ли не ни се стовари на главата, така че гледаме по-спокойно на тази ситуация – и това ще мине!
В литературата такива примери има много.  Разказът „През чумавото“ на Йордан Йовков например  има великолепен финал за човешката любов и саможертва: „Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.“
- През август навършихте 60. Красива възраст. Време за равносметка, смирение и успокоение  или време за полет на духа  и търсене на нови предизвикателства е тя? На колко години сте всъщност в ума и сърцето си?
-За възрастта – не знам дали е красива; като се погледна в огледалото и ми се струва, че съм виждал и по-приятни неща… Някак неусетно станах на толкова години, и аз се изненадах. За равносметка обаче е време – като гледам децата и внуците, значи не съм живял напразно.
При мене смирение и успокоение няма. Аз зная, че без борба няма победа и че ако спра да се боря с живота, това ще е краят.
Малко тъжно е, че се отдалечавам от професията си, а много обичам работата си със студентите.
Един ден, ако успея, искам да напиша и продължение на нещата, които съм започнал. Не зная и на колко години съм в ума и сърцето. Ако питате внучката ми, тя ще ви каже, че с дядо „правим само глупости“…
- Освен Осми декември, наближават и най-светлите празници – Коледа и Нова година. Какво искате да пожелаете на себе си и семейството Ви, на Вашите колеги и на студентите Ви? Къде е зрънцето на вярата и надеждата, професор Бонджолов?
-Преди имахме празници, но нямахме време, сега имаме време, но нямаме празници…
Искам да пожелая на всички здраве, пак здраве и по много от същото! С всичко останало човек може да се справи, ако е здрав. Да имат мечти и да вярват в приказките, в големия Текст, и да гледат пирамидите!
Цялата ми надежда е „на отсрещната страна“, както казва Иво Андрич.  Един ден ще видим и бялата лястовичка, и  оная България, на дядо Йоцо, честития слепец на Вазов.
Вярвам и се надявам!
Мила МИЛЧЕВА