Стефан Диомов: Хубавата песен е като погледа на красива жена, която те среща в някой мъглив, тъжен ден

Хубавата песен е като погледа на красива жена, която те среща в някой мъглив, тъжен ден. Неочаквана усмивка насред мрачния пейзаж, щастливо докосване до нещо уютно, мило... Хубавата песен те кара да гледаш на света с други очи. Така поетично определи музиката и своето творчество известният композитор Стефан Диомов. Миналата седмица представи във Велико Търново автобиографичната си книга „Белите и черни клавиши на моя живот”. Събитието беше част от шестото издание на “Фоайе на книгата с автограф”.

Заедно с него бяха Ваня Костова и Валентина Димитрова, които зарадваха публиката с незабравими, обичани от поколения песни на композитора.

Много обичам Велико Търново, не само заради неговата невероятна красота и архитектура, тук човек може да си загуби акъла от неповторими пейзажи, призна Диомов и допълни, че градът много се е разкрасил през последните години. Неговият най-скъп спомен с Велико Търново е свързан с конкурса „Мелодия на годината”, който, по думите му, незаслужено е бил закрит, защото е представял прекрасни български песни, които се пеят до ден днешен. Именно тук с песента „Приятели” и „Тоника СВ”  той печели първата награда.

Спектакълът започна с признанието на Стефан Диомов, че едвам е успял да преодолее коронавируса, който е изкарал много тежко и благодари на медиците със специално написана за тях песен.

Искрен смях предизвикаха в публиката неговите спомени, отразени в книгата, свързани с детството, казармата и пътешествията му в страната.

Книгата се казва „Белите и черните клавиши на моя живот”, защото едните са свързани с хубавите емоции и радостите, а другите с тъгата и несполуките. Но, за да излезе една мелодия от пианото, винаги трябва да участват и белите, и черните клавиши, посочи Стефан Диомов.

Да напишеш една книга е като да получиш още едно образование. Не всичко помниш, питаш приятели, правиш исторически справки, това е голямо пътешествие към себе си. Никога  не съм мислил, че това пътешествие ще е толкова интересно, призна творецът.

Той описва времето, когато без телевизия, интернет и телефони неговият  голям екран била махалата му в Бургас.  И досега се чудя как е било възможно да правим по 300-400 концерта на година без дори да имаме домашни телефони... Сега магазините са пълни със стоки от цял свят, а аз помня времето, когато нямаше нищо. За един микрофон на колко хора съм се молил, за една уредба що паламуд съм носил в София, разказа Диомов.

Той прочете откъси от книгата, с които се връща към детството си в родния Бургас. Гости, роднини и приятели на баща му изпълвали дома им. Пееха стари градски песни, възторжено, с пълно гърло, а аз попивах всичко. Мелодиите бяха простички, но силно въздействащи, помня ги и до днес, казва Диомов.

Бил буйно дете и родителите му решили да му купят акордеон. Чешки, невзрачен, но променил целия му живот. За него това било влюбване от пръв поглед. На външната стълба на къщата седял с часове и огласял цялата махала.

Във времето на моето детство хората в Бургас не бяха богати, но си общуваха много повече. Турци, гърци, арменци, македонци около нас, живеехме в сговор и разбирателство. На прашната улица играехме на челик и топчета, не минаваха никакви коли, само от време на време правехме път на някоя дрънчаща каруца, а сега е най-оживената улица в Бургас. Беше ми забранено да се къпя в морето, но аз редовно го правех заедно с другите. А мама разбираше, като ме драснеше по кожата  и виждаше солената следа, връща се назад във времето бургазлията.

Той разказа и една от комичните случки в живота си, свързани с музиката, която се разиграла в казармата. Един от старшините му бил голям любител на народната музика и на чалгата. Малко след клетвата строил войниците и  изкомандвал: „Който може да свири на музикален инструмент, 10 крачки пред строя!”. Заедно с Диомов излезли още 5-6 момчета. Той разпитал всички, и разбрал че редник Диомов свири на акордеон и кларинет.

Очите на старшината светнали: „На кларинет, любимият ми инструмент! Утре те пращам с кола да го вземеш!“. На връщане нетърпеливият старшина го чакал още на КПП-то. „Давай!”, казал той. Силно смутен, младежът засвирил класически етюд. Старшината помръкнал. Поискал още нещо да му изсвири.

Още по-смутен засвирих пиеса на Брамс. Това направо съкруши старшината. Той помълча малко, почеса се и отсече: „Нищо не става от тебе!”, със смях разказва Стефан Диомов.

После той се сприятелил с друг войник, също акордеонист, който обаче свирел на акордеон народна музика. Покрай него започнал да усвоява различни фолклорни мотиви. Скоро станали дует.

Един прекрасен ден старшината влетя, докато правехме поредната си репетиция. Лицето му сияеше от радост: „Диомов, ти просвири бе, ти просвири!”, пише още в спомените си творецът.

Над 300 концерта годишно и хиляди писма получавал композиторът в най-творческите си години. Той благодари за това славно време на всички певци, текстописци, аранжори, на своите съмишленици, без които не би могъл да постигне нищо в живота и кариерата си. Голяма част от писмата и до сега го карат да се смее от сърце.

„Здравейте, ужасявам се, когато чуя песните ви, усилвам касетофона до край и танцувам. Цялата се обливам в пот, особено през лятото”, написала фенка на Диомов. Друг пък почитател признал: „Харесвам песните ви, защото имат хубав край”.

По онова време „Тоника СВ” е  ансамбъл към Главно управление строителни воиски - ГУСВ. И едно от писмата било адресирано така:  София, бул. „9 септември”, „Тоника СВ” -  за семейство Гусеви.

Не малко са смешните истории на композитора и с неговите любими изпълнители. С Ваня Костова били на концерт в Шумен. Той се наредил на опашка за вестници, а тя го чакала на една пейка наблизо. До нея отишли две баби и я заговорили: „Баби, ти ли си от телевизията, с медения глас? Още сто години да ни пееш, моето момиче...”, благословили я възрастните жени. Като минали покрай Диомов, той чул разговора им: „ Коя беше тази, ма?”. „Как коя, Кичка Бодурова!”

Подобна ситуация творецът имал и с Тони Димитрова. В Сливен спрели на един пазар да си купят праскови. Видял ги шефът на тържището и се развикал: „Ще има автографи, автографи ще има! Тони Дачева е тука!”. Тони, както се била зарадвала, така й угаснала усмивката. Диомов започнал да я успокоява, а през това време онзи се приближил и го видял: „А, ама той и Развигор Попов бил тук!”.

Стефан Диомов разказа и за своята голяма страст към пътешествията, на които ще посвети втората част от книгата си. Той не скри радостта си, че е имал възможност да посети приказно красиви места по целия свят, екзотични кътчета, където се е наслаждавал както на природата и забележителностите, така и на местните жители. Най-голямата му наслада обаче навсякъде е била да се потопява в музиката на местните хора.

Никога не съм приемал бездействието, имам планове за много проекти и за много пътешествия, призна композиторът, който също е и фотограф, дори има няколко изложби зад гърба си.

И за да разсмее отново публиката, той с чувството си за самоирония призна, че освен любопитен пътешественик, е и доста разсеян като човек. За една такава негова неповторима проява разказа певицата Ваня Костова.

След репетиция, решили двамата да хапнат в едно капанче. Диомов избрал маса, на която седял възрастен господин. Той  видимо не бил доволен, че трябва да споделя престоя си с други хора, но нищо не казал. Диомов изобщо не забелязал това и започнал да разказва една смешна, безконечна случка. Пропуснал и факта, че заведението е на самообслужване и улисан в разказа си, се пресегнал, взел бирата на човека и почти я пресушил. Човекът беше възмутен, аз не можех да кажа една дума, но Диовом  по изражението ми разбра, че е направил гаф. Като загря, започна да се извинява,  че ще отиде веднага да купи нова бира на господина, разказва Ваня Костова. Възрастният мъж обаче на предела на нервите си категорично отказал, станал да си ходи, но започнал   да обикаля масата и да търси нещо, което явно бил изгубил. Диомов, в прилив на любезност, решил да се включи в търсенето и станал от мястото си, за да разбере, че през цялото време е седял на шапката на човека...

Неговата прочута разсеяност стигала и до там, че един ден забравил... сина си. Решил да разходи Жорко с количката, след като  изслушал стоте заръки на жена си и на майка си да внимава с детето. Ходили, където ходили, тръгнали да се прибират. Но наблизо до тях, на бирария „Спирка Почивка” негови приятели били заседнали на разпивка. „Диомче, къде бе, ела да се видим!”, поканили го те. Жорко бил заспал дълбоко, бирата била изпотена и на музиканта не му трябвала втора покана. Една бира, втора... Прибрал се.  Жена му и майка му го посрещнали с ококорени очи и въпроса: „Къде е детето?!”.  На бегом таткото се върнал обратно, за да открие Жорко все още блажено спящ в количката и сънуващ вероятно най-сладките си детски сънища...

Мила МИЛЧЕВА