Демокрация на 31 години: След мечтите и разочарованията идват уроците

Какво витаеше във въздуха през ноември 1989 година във Велико Търново? Какво си спомнят участниците в първите протести, митинги и стачки в България? С тези и други въпроси се обръщаме към двама възпитаници на Великотърновския университет – едни от емблематичните лица на студентските  стачки, активни участници във всички събития от онова време.
Тръгнали като млади хора, изповядващи едни и същи идеи и цели, двамата сега споделят различни мнения за протестите през последните месеци в България, но правят задълбочен анализ и интересен паралел между събитията преди 31 години и сега.
За идеализма, надеждите, разочарованията и успехите, за 10 ноември и демокрацията,  за свободата на словото и ролята на медиите разговаряме със Стефан Ташев и Борис Луканов - в откровени и будещи поводи за размисъл  интервюта, които те дадоха за „Кореспондент”.

Стефан Ташев: По време на студентската стачка ни пратиха биячи, опитаха се да ни купят с вилата на БКП на Арбанаси

Стефан Ташев е журналист с 28 години трудов стаж. Започнал като кореспондент без заплата на вестник "Демокрация" за Велико Търново и региона през 1993 година, освен в "Демокрация", е работил във вестниците "Стандарт", "24 часа", "Преса", собственик на сайта Breaking.bg, в момента член на УС на БНР.

- Какво витаеше във въздуха през онези месеци на 1989 година? Как започна всичко? Какво си спомняш за организацията, атмосферата и хората от това време?

- През 1989 година бях второкурсник във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Нека не звучи високопарно, но, да, промяната витаеше във въздуха. В ход бе Възродителният процес, в Търново не се усещаше, но в страната вреше и кипеше. Говоря и от личен опит като войник в Шумен, през 1986-87 г.

Лятната сесия на ВТУ бе прекъсната и спешно всички студенти бяхме пратени на бригада, да прибираме реколтата. Причината - изявлението на Живков към Турция да отвори границата за „българските турци“ и последвалата „масова екскурзия“. Такава лятна, спешна бригада, беше нещо необичайно. Разрешиха на колеги с по 3 двойки на сесията, да не прекъсват и срещу двумесечна работа като бригадири да имат право през есента да се явят на поправителни изпити.

Ние, студентите от българска и английска филология, работихме по един месец в село Гороцвет, Разградско. Нагледахме се на трогателни сцени как хората зарязваха домовете си и тръгваха към неизвестното с натоварените си до козирката москвичи. Как ги биеха „Вътрешни войски“, защото се бунтуваха и още покъртителни сцени.

Неформално и сред студенти, и сред преподаватели се говореше за дисидентски групи и неформали в София, за клубовете за гласност и преустройство. Раздаваха се нелегално и апокрифно „Фашизмът“ на д-р Жельо Желев и съветски перестроечни списания.

Помня, че на 8 декември 1988 г. за първи път ни наредиха да отидем на събрание за 8 декември в ДКС, където бяха и курсантите от Военното училище.

Винаги преди това събиранията за студентския празник бяха в Аулата на ВТУ и винаги говореше вътрешният министър Димитър Стоянов. Този път пак беше Стоянов, който вече беше част от ЦК на БКП. Но се получи фал. Стоянов цитира Ленин, че комунизмът е елекрификация плюс съветска власт. Тогава стана един колега от горните курсове, мисля, че се казваше Иван Сертов. Без никой да му е дал думата, направи Стоянов на нищо, като му обясни, че не цитира правилно Ленин, за ужас на целия президиум с официални лица, комсомолски и партийни секретари. Стоянов не каза и дума. Системата вече не работеше.

Не знам на кой от Политбюро на БКП бе хрумнала идеята след 10 ноември 1989 г. да пращат членове на ЦК да обясняват „новата линия на партията“ пред студентите и то на празника. Във ВТУ пристигна един от „превратаджиите“ Димитър Станишев, баща на бъдещия премиер Сергей Станишев.

Нещата обаче бяха вече извън контрола на партията. Десетки студенти задаваха неудобни въпроси не само на него, но и на ректорското ръководство, станаха няколко скандала. Другарите стояха и мигаха уплашени на трибуната. Накрая даже ми стана жал за тях.

Това бяха бурните събития от есента на 1989 г. - първият свободен митинг пред ВТУ, създаването на Независимата студентска лига, да не се бърка с ФНСД на Кошлуков... Организаторите бяха Иван Габеров, Борис Луканов, Милен Топалов, Павел Мурджев. Включихме се и ние, студентите от долните курсове. С повечето от тези колеги участвахме и в създаването на СДС - Велико Търново, работихме за тях на изборите и в двете студентски стачки и окупацията на ВТУ за свалянето първо на Петър Младенов, а после и на Андрей Луканов.

Както се оказва по-късно, сме били щателно докладвани на уж разградената Държавна сигурност (ДС) чак до 1991 г. от студенти-агенти.

- Как оценяваш всички онези събития от позицията на отминалите 31 г.? Съжаляваш ли, че си бил част от тях? Усещаш ли предадени мечтите и стремежите на всички онези млади хора, които тогава излязоха на улицата?

- Не, не съжалявам. И сега бих участвал. Тогава бях на 21 години, млад и зелен. Както се наричахме тогава „обикновен стачник“. Такъв бях и на двете стачки. Учехме се от по-големите на политика. На протести и стачки. С единствена цел България да отхвърли игото на комунизма и да стане нормална държава. 31 години по-късно бих казал, че, да, мечтите ни бяха предадени. От тогавашните ръководители на СДС. Защо ? Защото с лека ръка бе похабена, похарчена огромна национална енергия за промяна.

Какво имам предвид? На 11 юни 1990 г. бях в София, деня след изборите. Беше трагедия, протести, блокади, посърнали хора.

Вечерта дойдох в Търново за изпит. Центърът на града, пред паметника „Майка България“, бе окупиран от недоволни хора, имаше протест срещу фалшификациите на изборите от БСП. Така и не стигнах до изпита. С багажа се настаних на улицата заедно с много колеги и приятели. Часове по-късно дойдоха първите съобщения, че Софийският университет е окупиран от студенти. Събрахме се доста колеги и решихме и ние да окупираме ВТУ. В този момент от София пристигна лидерът на Зелената партия Александър Каракачанов, вече избран с огромно мнозинство в един от столичните райони за депутат от СДС.

Като разбра за нашите намерения, Каракачанов ни нарече „екстремисти и фашисти“, които искаме да провалим СДС. И просто го изгонихме от „Майка България“ и поехме към ВТУ. Реално ние бяхме вторият ВУЗ, който бе окупиран от студенти. И без капка съмнение мога да кажа, че търновските студенти бяха най-добри в проявите, протестите и всичко останало.

След като Петър Младенов подаде оставка, бе решено стачните комитети от всички университети да се съберем във ВТУ. В същия ден се откриваше и Великото народно събрание в Конака. Само двама депутати от СДС дойдоха да ни поздравят - Кирил Маричков и Елка Константинова. Вече явно не им трябвахме. Заради колаборационизъм и предателства тогава България вървя толкова мъчителни години в прехода.

- Месеци наред това лято в България се провеждаха протести против правителството и за смяна на главния прокурор. Можеш ли да сравниш онези и тези прояви? Каква е твоята оценка за съвременните прояви на протест?

- Протестът през това лято нямаше нищо общо с протестите през 1990 година. Според мен лидерите на летните протести или метежи опитаха да копират тези от 90-те, но крайно неуспешно. Давам пример. Отровното трио обяви гражданско неподчинение, национална стачка и „затваряне на държавата“. В резултат бе затворен за 1 час Районният съд в Царево от столичани курортисти.

По време на втората окупационна стачка през ноември-декември 1990 г. за свалянето на правителството на Андрей Луканов, ние, студентите от ВТУ, участвахме в истинско гражданско неподчинение и национална стачка.  Която буквално затвори държавата. Тогава вече имахме опит, работихме заедно със синдиката „Подкрепа“. Беше спрян транспортът във В. Търново, почти всички промишлени предприятия стачкуваха, моят скромен принос бе затварянето на Полувисшия институт за медицински кадри, където бях пратен да помагам от Стачния комитет на ВТУ по молба на колегите от института. На протест тогава излязоха дори учениците от горните класове в старата столица. Както виждате,  нещата са несравними. По скромното ми мнение летните протести от 2020 г. бяха с цел изпиране на разни изцапани политически биографии. И не успяха да направят нищо. Не далеч от истината са и твърденията, че протестите бяха платени от олигарси, забегнали в чужбина.

По време на двете окупационни стачки се опитаха да ни сплашат, да ни оплюят и да ни купят. Не успяха и с трите неща. През юли ни пратиха „биячи“ пред ректората, които бяха легендирани като „съпрузи на задочнички“, на които сме пречили да учим. Благодарение на намесата и подкрепата на много великотърновци и най-вече на нашите асистенти, сега вече уважавани професори от ВТУ, съпрузите избягаха. Бяхме наричани наркомани и пияници. По време на втората окупационна стачка при нас беше пратен парламентьор - студент, член на БСП. Той ни покани на среща с ръководството на партията в старата столица. На тази среща хората от БСП в прав текст ни предложиха да получим безвъзмездно, да стопанисваме и да получаваме пари от вилата на МВР в Арбанаси. Евтино и елементарно. Ние отказахме. Толкова за сравнението с протестите от лятото.

- 10 ноември е Ден на свободата на словото в България.Реална ли е оценката ни за свободата на словото в България, която ни поставя на незавидното 111-то място в света? Възможно ли е това да са необективни и манипулирани данни?

- Оценката за 111-то място на България по свобода на словото, която се размахва постоянно, е меко казано силно преувеличена. Тя се дава от НПО-то „Репортери без граници“ по „доклади“ от няколко български източници, основно от пресгрупата на един медиен издател. Същевременно според Индекса за човешки свободи за 2019 г. на американския институт "Като" България е на престижното 39-то място. Класацията включва общо 162 държави.

Оказа се, че Полин Адес-Мевел, ръководител на бюрото на „Репортери без граници“ за ЕС – регион Балкани, която реално ни слага на прословутото 111-то място, не е чела български медии, не е стъпвала в България. Това е меко казано силно субективно. Да, в сравнение с преди 10 години нашата професия силно девалвира. Основно по икономически причини. Има по-скоро един тежък преход. Печатните медии залязват, за сметка на електронните. Но това е тенденция и в световен мащаб.

Но за каква диктатура и цензура на медиите можем да говорим, след като общественото пространство е залято с фейк новини, откровени лъжи и манипулации на всевъзможни фалшиви сайтове. Където срещу заплащане „клепат“ всеки. А той дори не може да ги осъди, защото отсреща няма никой. Така че в България няма свобода на словото, има слободия.

- Като човек, който следи световната политика, как ще се развива светът след изборите в САЩ? Ще ни се отрази ли по някакъв начин изборът на Байдън за президент?

- Изборите в САЩ и по-точно тяхното провеждане изненадаха неприятно милиони демократично мислещи хора по света. Които смятаха САЩ за страната на свободата и демокрацията. Неразборията, която продължава и към момента с изборните книжа, хаосът и манипулациите на влиятелни американски медии в полза на Байдън не говорят добре за САЩ. Въпреки твърденията на различни телевизионни канали, Байдън още не е избран за президент, предстоят много дела и скандали. И изходът от тази бъркотия изобщо не е ясен.

Според едни анализатори изборът на Байдън за президент е положителен за България и ЕС. Според други той ще доведе до директна конфронтация с Русия и превръщането на България във „фронтова държава“. Предстои да видим.

Мила МИЛЧЕВА

Разговора с Борис Луканов вижте на http://korespondentbg.com/bg/boris-lukanov-istinski-idealizam-ogromna-energiya-i-perfektna-organizatsiya-imashe-po-vreme-na-okupatsiite-na-universiteta/