С живо агне и 20 тона безплатна бира посрещат героите от САЩ’94 във Велико Търново

Участието на българския национален отбор по футбол на Световното първенство в САЩ безспорно е най-успешното. Защото преди това нашите национали са участвали на пет подобни форума, но са нямали дори и победа. А равни резултати сме записвали на 6 от общо 7 участия на Световни финали. Първият е още при първото ни участие – на Световното първенство в Чили през 1962 г. Там след двете загуби в първите два мача – 0:1 от Аржентина и 1:6 от Унгария, в третия правим 0:0 с Англия. Следващото ни участие – на Световните финали в Англия през 1966 г., е единственото,  без да вземем точка - падаме с 0:2 от Бразилия, 0:3 от Португалия и 1:3 от Унгария. В Мексико през 1970 г. едва в третия мач записваме равенство – 1:1 с Мароко, независимо, че в първите две срещи повеждаме в резултата. Първо повеждаме с 2:0 срещу Перу (с голове на Динко Дерменджиев в 13-та минута и на Христо Бонев в 49-та), но с три „бързи” гола в 50, 55-та и 73-тата минути перуанците ни грабват победата. И във втория мач срещу отбора на бившата Федерална република Германия повеждаме с гол на Аспарух Никодимов, но след това германците обръщат резултата и ни разгромяват с 5:2. С две поредни равенства – 0:0 срещу Швеция и 1:1 срещу Уругвай, стартираме финалите на следващото Световно първенство във Федерална република Германия през 1974 г., но губим в третия мач с 1:4 от бъдещия финалист Холандия. Следващите финали на две поредни Световни първенства – през 1978 и през 1982 г. ги пропускаме, но се класираме на финалите през 1986 г., проведени за втори път в Мексико. Там дори за първи път се класираме и на осминафинали като трети отбор в предварителната група, където губим от домакините с 0:2. Преди това започваме с две равенства – 0:0 с Италия и 1:1 с Република Корея, а третия мач губим с 0:2 от Аржентина. Световните финали през 1990 г. ги пропускаме, за да дойдат тези в САЩ през 1994 г., където хвърляме най-голямата футболна бомба – четвърто място и бронзови медали.
Но началото изобщо не предвещава този успех, защото в първия мач губим катастрофално с 0:3 от Нигерия. Но за голяма изненада, не само за българските любители на футбола, в следващите мачове направо „помитаме” първо Гърция с 4:0, а след това и сочения за фаворит за Световната титла отбор на Аржентина с 2:0. В следващата фаза, на осминафинала, в редовното време завършваме 1:1 с Мексико, но при дузпите сме по-точни и ги отстраняваме с 3:1, който резултат ни осигурява четвъртфинал. Там нова изненада – отстраняваме още един предварително сочен фаворит за титлата - Германия, побеждавайки го с резултат 2:1. Класиране на полуфинал, но там един френски съдия решава, че финал за световната титла ще ни дойде вповече и с неговата помощ Италия ни побеждава, макар и с минималното 2:1. В мача за третото място падаме с 0:4 от Швеция, но и четвъртото ни е осигурило бронзови медали.
Един непостиган дотогава (а и след това) изключително голям успех на българския национален отбор по футбол. След като при предишните ни пет участия на Световните финали нямахме дори и една победа, в Щатите през 1994 г. записахме цели четири и то над два бивши шампиона – Аржентина и Германия, като освен това ги отстранихме от по нататъшно участие.
Този безспорно голям успех на националите ни стана причина те да бъдат посрещнати при завръщането им в България като национални герои, лично от тогавашния президент на България Желю Желев, много министри, депутати, други официални лица и хиляди граждани още на летище София. От там, с правителствени автомобили, през целия път до националния стадион „Васил Левски”, който беше препълнен, ги аплодираха хиляди граждани, не само от столицата, но и от цяла България.
Велико Търново и неговият „Етър”, който даде най-много футболисти от всички български клубове за най-големия успех на родния ни футбол, също не остана длъжен на своите герои. Още от ранния следобяд на 21 юли 1994 г. хиляди жители на старата столица и областта се стичат към стадион „Ивайло”, за да приветстват своите любимци. За доброто им настроение се е погрижила пивоварната „Великотърновско пиво”, която е осигурила 20 тона безплатна бира. Един по един на стадиона пристигат Красимир Балъков, Илиян Киряков, Цанко Цветанов и Бончо Генчев. Лек смут сред организаторите на тържеството внася Трифон Иванов, който и тогава остава верен на себеси, закъснявайки за предварително обявения начален час, но след малко и той пристига и духовете се успокояват. 12 000 души са дошли на стадион „Ивайло” да приветстват своите любимци, които влизат в стадиона със специални джипове, а след това слизат от тях и обикалят по цялата писта да приветстват хората по секторите. После самите те са приветствани от тогавашния кмет на старата столица Петко Георгиев, председателя на Общинския съвет Георги Стефанов, който обявява, че с Протокол № 67 и Решение № 473 от 7 юли 1994 г. Красимир Балъков, Трифон Иванов, Илиян Киряков, Цанко Цветанов и Бончо Генчев са обявени за Почетни граждани на Велико Търново, заради същественния им принос към най-големия успех на българския футбол – спечелените бронзови медали от Световното първенство в САЩ.
Виктор Ангелов от село Хотница води живо агне на стадиона за Краси Балъков, понеже майка му е от там, а прочутата група на хотнишките баби изиграват кръшно хоро в негова чест. След това той, асистиран от четиримата си съотборници от „Етър” и националния отбор, вдига под звуците на химна, националния флаг на България. На треньорите на петимата от детско-юношеската школа и мъжкия отбор на клуба Васил Матев, Петър Шатров, Петър Хараламбиев, Георги Василев, Трендафил Коцев и Николай Генчев е връчен поздравителен адрес от Общинския съвет.
Тържеството завършва с приятелска среща между отборите на „Етър” с четиримата герои от САЩ’94 (без Трифон Иванов) и „Дунав” (Русе), завършила при резултат 2:0 за „виолетовите”.

Ангел ГАНЦАРОВ