Ваня извън сценария

Най-важна е историята, казва за началото на всеки успешен филм Ваня Николова. Сигурно може да й се вярва, след като тя създава историите в някои от хитовите български сериали.

Родена е на 11 юли 1976 г. в Горна Оряховица. Учи първо в СОУ „Георги  Измирлиев” в родния си град, а след това в Хуманитарна  гимназия „Св. св. Кирил и Методий” - В. Търново. Завършва История в СУ „Климент Охридски” в София.
Започва работа като журналист в „Монитор” и редактор в „Клуб М“. От 2001 до 2004 е сценарист на тв шоуто „Сблъсък“. Опитът й в телевизията включва още работа по реалити формати - гл. сценарист на „Стар Академи”, редактор в първи сезон на „Биг Брадър“, продуцент на „Тройка на разсъмване”. От 2006 до 2009 г. е главен  редактор на българското издание на „Макс“.
Част от сценаристите на първи сезон на „Под прикритие“, а на втори сезон е главен сценарист. Работи по сценария на „Четвърта  власт“. Последната й работа като сценарист е във „Връзки“.

*Формира се тъп и омаломощен електорат, лесен за манипулиране
*Днес има много „Биг брадър“ и почти никаква публицистика. А е честно пазарът да предлага и двете
*Казват, че там където се горят книги, след време се горят хора. Мисля, обаче, че трябва да горим някои вестници, както и хората, които ги пишат и финансират
*Смеят ли се сценаристите, се смее и публиката
*Европа не иска Турция на територията си, но Турция е в Европа през „Гордата Аси“ и „Листопад“. Не е лошо да се замислим как да направим реклама на България през киното си
*Вярвам, че човек трябва да пише, когато има какво да каже на света

-Ваня, завършила си Хуманитарната гимназия по времето, когато беше едно от най-елитните училища в региона. Знаеш ли какво се случва с него сега?
-Знам със сигурност, че гимназията още си стои под крепостта „Царевец“. Вероятно духът на училището ми сега е друг. Благодарна съм, че учих в него в началото на 90-те. Тогава светът около нас се променяше, а учителите не преподаваха само по учебниците. Те бяха прекрасни, защото ни учеха не „какво“, а „как“ да мислим. Насочваха ни към автори, които не влизаха в никакви програми. Всичките ми съученици днес са реализирани хора с професии. Нямам идея дали нещата се случват пак така, а и на кой ли му пука? Образованието и мисленето в момента изобщо не са на мода.
-Всъщност има ли нужда от подобен тип образование?
-Категорично няма. Тези прословути не-знам-колко-си години преход показаха, че дори хора със средно образование могат да осъмнат като министри. Това какво послание дава на обикновената публика? Че няма нужда да се бъхтите толкова, достатъчно е да можете да се подписвате. Образовани хора се управляват трудно. Затова образователната система е скапана, много от младите учители сричат наравно с учениците, от време на време се сбиват с тях, а после изиграват по един кючек върху чиновете. Това пък се внушава от новините.
Истината е обаче, че нивото на средното и висшето образование днес е много ниско. И тази оценка е повече от поощрителна. Познавам вече млади хора, които не могат да четат на глас, защото били свикнали с латиницата, и те са навсякъде – в държавната администрация, в обслужващия сектор, в образованието... Утре от тях ще ни зависят пенсиите, защото са следващият ешалон в управлението на държавата. А това е вече неприятна новина. В същото време, ако си направите справка, ще видите какъв ресурс се хвърля по образованието след Освобождението. Интелигенцията тогава не е нито обидно бедна, нито разпродава книгите си на безценица по площадите... Богати българи, от уважавани търговци до подозрителни гешафтари, участват в училищни настоятелства, финансират строежи на нови университети и пр. В момента слушам само за богати българи, които или изкореняват японски вишни или са се потрошили с ферарито си на някой завой.
-Израснала си на границата на две епохи. Има ли у теб носталгия по миналото и как оценяваш настоящето?
-Някога имаше цензура, която караше хората да бъдат будни, да полагат усилия, за да се информирани. Това роди гениални стихове, емблематични филми, революционни за времето си парчета... Хората четяха тайно в кухните си Солженицин и Пастернак докато затваряха буркани, слушаха Свободна Европа и знаеха за външния свят повече отколкото, ако го бяха видели с очите си. И се оказва на финала, че най-страшното на комунистическия режим е онова, което дойде след него. Защото днес се ражда какво? Статуси във фейсбук и снимки на таратор. Ето защо няма и нужда от цензура. Вече няма интелигенция, която да бъде възпирана, а от друга страна е преситено с ужасяваща информация –убийства, изнасилвания, кражби. Това кара възрастните хора да си изключват телевизорите преди да са разбрали каква поредна тъпотия ще гласува Парламентът например. Просто се затварят в себе си, не общуват помежду си, не критикуват и не обменят „мисли на живо“, защото трябва наистина да се самосъхранят. Това, плюс неадекватното образование на децата, ражда тъп и омаломощен електорат, лесен за манипулиране.
-Ти си историк по образование, как попадна в медиите?
-Дипломирах се със специалност „история“ в Софийския университет и много исках да преподавам в училище, но нямаше как да се издържам от това. Тогава се насочих към вестниците. След няколко месеца прекарани в един такъв разбрах, че тоя занаят не е за мен. Колегите започнаха да ме учат, че текстът, дори когато е аналитичен, трябва да е под средното ниво, за да може да бъде осмислен дори от човек с основно образование. Разбира се, това че един човек с основно образование не може да разбере текст, не означава че други десет няма да се справят. Обаче вестниците и телевизиите дружно си въобразиха, че всички в държавата са с основно образование и трябва да се работи предимно за тях. Затова днес има много „Биг брадър“ и почти никаква публицистика. А е честно пазарът да предлага и двете.
-За каква журналистика си мечтала? Какво мислиш за българската журналистика днес?
-В тази професия не мечтаеш, а се отвращаваш. Така стана с мен. Журналистиката започна да се прави от столове. Млади момичета с високи токове и тежък грим сега ровят в отключените фейсбук профили на популярни лица, вадят им снимките и съчиняват под тях откровенни тъпотии с фалшивите си имена. Те не си дават сметка, че са опасни дори за себе си. Преди няколко дни моя позната пострада точно от такива „журналисти“. По-лошо – пострада детето й, което е на 13. Снимката му по бански беше развята на цяла страница, без да бъде закрито лицето му, а внушението на текста беше, че малката вече върти любов и т.н. Истински пир за педофилите. Това дете в момента е съсипано. И всеки казва на майка му - не може да ги осъдиш. Изглежда, че в тази държава вече си лишен дори от надеждата. А има Агенция за закрила на детето, Прокуратура и пр., които изобщо не си влизат в задълженията. Казват, че там където се горят книги, след време се горят хора. Мисля, обаче, че трябва да горим тези вестници, както и хората, които ги пишат и финансират.
-Какво ти даде „Сблъсък”? Как се работи с Иван и Андрей? Поддържате ли отношения сега?
-Аз хванах романтичния период на шоуто. Когато започнах там през 2001 г., то нямаше аналог. Идваха хора да сблъскват тезите си, често пъти крещейки, но все пак нещо се чуваше. Сега в ефира не се чува нищо. В това предаване сме правили и много глупости, разбира се, но те са част от грешките на растежа. С Иван и Андрей се работеше лесно. Екипът ни беше малък и всеки трябваше да прави всичко. Беше си школа. С Андрей се видяхме през лятото. Иван не съм виждала от години, но и с двамата съм в добри отношения. Просто животът ни размина и всеки прави своите си неща.
-МАХ ли беше върхът в журналистическата ти кариера? Какво означава да издаваш „сериозно” списание в България? Възможно ли е въобще?
-Да кажем, че МАХ е периодът, в който с екипа правехме сериозни неща, докато се забавляваме. Ние бяхме експеримент на издателството, защото идвахме от телевизията и рефлексите ни за актуалност бяха други. В списанията, знаете, че цари пълно безвремие. Всички са красиви и успели. Светът се цепи на две, а там най-важна е „малката черна рокля“ и тестерът с фон дьо тен. Това не е проблем – хората трябва да намират утеха и в тези неща. Но ние избрахме друг подход. Стилът на списанието беше критичен, правехме политически интервюта, плащахме за сериозни репортажи и разследвания, имахме и чувство за хумор. За съжаление година-две, след като напуснах МАХ, той почина тихо и кротко в стола си и никой дори не разбра за смъртта му.
-Как започна да пишеш сценарии?
-Започнах да пиша сценарии по неволя. Една година след напускането ми от МАХ оглеждах пазара, но не виждах нищо, което да ми бъде интересно. От опит знам, че в такива моменти човек трябва да бъде хладнокръвен и да запазва спокойствие. Така в края на 2010 г. ми се обадиха, че стартира нов проект за сериал с работно заглавие „Под прикритие“. Реших да си сменя професията, имах нужда от нещо ново.

-Какво е нужно, за да си добър сценарист? Къде се учи?
-Отидох със съзнанието, че ще бъда ученик в занаята. Но тъй като години наред чрез журналистиката съм се учила да разказвам чужди истории, успях да приложа това и в драматургията. Учих се в движение. Изчетох доста чужди книги и сценарии, изгледах хиляди филми и сериали, учих се от други колеги и особено от Нели Димитрова, eдин от сценаристите на Love.net. Тя е брилянтен познавач на структурата на разказа. С нея работих по втория сезон на „Връзки“. Другото е много практика, свързана с писане и пренаписване. Наскоро изчислих, че за тия шест години непрекъсната работа имам изписани над 3000 сценарни страници. И в тях изобщо не включвам редакциите.
-Сценаристът по-близо ли е до журналистиката или е по-близо до писателя?
-Ако сюжетът не е свързан с извънземни и други галактики, до журналистиката. Например вие пишете любовна история между българка и западногерманец в средата на 60-те. Тогава трябва да проучите много детайлно епохата, облеклото, политическите събития през конкретната година, как са действали ДС и ЩАЗИ в случаите на такава „забранена любов“ и пр. Това изследване, срещите със свидетели на времето, техните спомени и пр. ви прави първо журналист, а после всичко останало.
-Откъде идват идеите?
-Може да дойдат от класическите сюжети на Стария завет или старогръцката митология, комедиите на Молиер и пр. Историите просто се осъвременяват, манджата се претопля. Но могат и да дойдат от подочута на масата история, конфликтна ситуация, завързан юридически казус. Повечето хораси мислят, че само техните преживелици са достойни за филм, но всъщност много малко стават. Една такава история наскоро ми разказа бивш военен пилот, офицер, който в края на 80-те години получил команда да влезе на територията на Турция и да направи от въздуха снимки на Истанбул. Звучи смехотворно, но е заповед. И, естествено, турците го прихващат и го свалят веднага. Този човек стои месеци наред в местен затвор, където минава през ужасни премеждия, а накрая е разменен на застава с турски шпиони, заловени в България. Тази история, която не беше разказвал на никого, излезе като „Мостът на шпионите“ с Том Ханкс, режисиран и продуциран от Спилбърг. Филмът е правен също по действителна история, но... на други хора. Което показва, че моят познат просто се е родил на грешното място.
-Коя беше първата написана от теб сцена?
-Помня първия си епизод. А той беше шестият от поредицата на първия сезон на „Под прикритие“. Брах голям страх, защото трябваше да се обира банка. Нямам много опит в обирите, а трябваше освен диалога да се прецизират и технически детайли в отделните сцени. В такива моменти винаги казвам: „Да са живи и здрави консултантите“.
-Кой е любимият ти сериал (световен) и кой български?
-Обичам „Къща от карти“, „Лилехамер“ „Семейство Сопрано“, „Фарго“, „В обувките на Сатаната“, „Щети“, много са. От българските любим си остава „Капитан Петко войвода“. Бях дете, когато го излъчваха, и много плаках, когато Капитана го убиха. Преди време си говорих с Васил Михайлов и той си спомни, че когато с Хайтов са имали прожекция и среща със зрители във Варна, от щастие тълпата буквално ги е помела, в мелето той си изгубил едната обувка, а хората са влетели направо през стъклените витрини на киното.
-За кой от сериалите, по които си работила, ти беше най-интересно?
-И „Връзки“, и „Под прикритие“ си имаха своето очарование. И в двата се учех, защото са много различни като жанрове, като образи, като истории. Особено във „Връзки“ сме се смели до припадък на някои от сцените. А смеят ли се сценаристите, се смее и публиката. Когато ни е скучно на нас, е скучно и на зрителите.
-Имаш ли си любим герой, чийто характер си изградила? Отъждествяваш ли се с някого?
-Да, в „Под прикритие“ това бяха Петър Туджаров и адвокатката му, а във „Връзки“ цялата откачена фамилия.
-Ще има ли още „Връзки”?
-Това е въпрос към продуцентите. Ако зависи само от мен – да, ще има.  
-На какво се дължи този сериален бум и в България, а и по света? Не говорим за сапунки, а за качествени сериали със сериозно съдържание.
-Качествените сериали със сериозно съдържание не са чак толкова много, колкото ни се струва. В България се купуват само отбрани американски продукции, но в Америка се произвеждат и много глупости. Същото се случи и в България. На два-три добри проекта, има десет, които не стават за нищо. Но ако в Америка телевизиите могат да те спрат на седмия епизод, тук те оставят да се влачиш до край. Проблемът на т.нар. български бум е и политиката на големите частни канали да финансират супер евтини сериали по логиката „ако ни струва пет лева и носи рейтинг, а носи рейтинг, защото няма друго за гледане, защо да даваме десет лева, като резултатът ще е същият”. Слава богу, че FOX повярваха в нас и финансираха сериозна част от втория сезон на „Връзки“.

-Мислиш ли, че турските сериали имат принос за развитието на българските? Като че ли покрай техния успех и в България набраха смелост да правят родни сериали?
-Не знам дали имат принос за българското сериалопроизводство, но със сигурност имат принос за изчистване на имиджа на самата Труция като изостанала държава едва ли не от третия свят. Затова в турските продукции се наляха милиони и те станаха национална политика на държавата. Това сериозно повлия и на туризма им. Аз паднах от смях, като разбрах, че граждани на Копривщица, на онази Копривщица - опожарявана на няколко пъти от кърджалиите, са си наели автобус, с който да отидат до Истанбул, един разкошен град между другото, за да видят местата, където е сниман сериалът за Сюлейман Великолепни. Това какво ви говори? Че рекламата на Турция през сериалите им работи много добре. Европа не иска Турция на територията си, но Турция е в Европа през „Гордата Аси“ и „Листопад“. Не е лошо да се замислим как да направим реклама на България през киното си, което в момента не е приоритет на държавата.
-Има ли разлика между вкуса на зрителя, вкуса на сценариста и вкуса на продуцента?
-Дали вкусът на зрителя и на сценариста съвпадат може да се разбере само, ако филмът или сериалът добият популярност. Умишлено не казвам рейтинг, защото у нас това не означава нищо. Най-добре е да се съберат съмишленици и да няма големи разминавания между сценаристи и продуценти. Аз не мога да се оплача от моите. Познавам обаче и продуценти с много, да го наречем „странен“ вкус, които за щастие, не се занимават с кино.
-Възможно ли е феноменът „Игра на тронове“ да се повтори в български вариант? В смисъл да се направи български филм, който да бъде гледан от всички българи?
-Познавам хора, които загубиха интерес към „Игра на тронове“още след втория сезон. Не се сещам за филм, който да се гледа от всички. Един харесва драма, друг комедия, трети фантастика. Това е невъзможна амбиция.
-А реалистично ли е български филм да пробие в чужбина и да постигне успех сред зрителите, не на фестивали?
-Може, разбира се. Това е правено навремето и с „Хан Аспарух“, и с „Време разделно“ на Людмил Стайков. Скъпи, отлично заснети за времето си продукции, с истории, които могат да бъдат разбрани на всеки език, включително на японски. В същото време в тях присъства локалният колорит на района ни, а това е интересно за чужденеца. Тази формула важи и за съвременното ни кино. Съществува обаче една тенденция на Европа да финансира проекти, посветени на цигани, проститутки, трафици на бебета и пр., което много умилява чуждестранните зрители. Затова всеки, който иска да вземе пари от еврофондове за филма си, гледа да се намести в тая формула. Това ограничава историите и прави филмите еднотипни.
-Как скандинавците успяха да направят модерни не само сериалите и филмите, но и книгите си в целия свят?
-Там много частни продуцентски компании изпратиха свои сценаристи да се учат в САЩ, платиха им обучението и тези хора се прибраха обратно в страните си с нови знания. В резултат на това се появиха сериали като „Мостът“ и The Killing, чиито права американците после откупиха и адаптираха за локалния пазар.
-Само малкото пари ли пречат на българското кино?
-Киното ни започва да се променя. Дребнотемието, метафорите и абстрактните сънища на авторите, започнаха да се изместват от конкретни истории. Започнаха да се снимат дори исторически филми. Нещо нечувано допреди пет-шест години. За мен всичко започва от историята, а тя поне в началото не се влияе от пари. Трябва ти само компютър.
-Не криеш, че работиш по нов проект. Каква е идеята и на какъв етап е?
-Работя отново с Нели Димитрова. Историята е съвременна, забавна, в духа на комедията. Не мога да разказвам повече.
-Изкушава ли те режисьорската работа? А актьорската?
-Никога. Когато пиша, после чета репликите, за да проверя дали са удобни за произнасяне от актьорите. Знаете, че да четеш наум е едно, а на глас съвсем друго. Звученето и ритъмът се променят. И точно тогава звуча най-нелепо. Изобщо не ставам за актриса.
-Искаш ли да напишеш книга?
-Още съм от хората, които само четат. Вярвам, че човек трябва да пише, когато има какво да каже на света. В момента правя това със сценариите по които работя. Но някой ден...знам ли?
-Какво би правила, ако не трябва да работиш за пари?
-Истината е, че се забавлявам през цялото време, за което ми плащат.
-Къде би живяла, ако имаше достатъчно свобода да избираш?
-Някъде, където няма телефон и интернет. Поне за няколко месеца.
Елена ВЕЛКОВА